~ Г Л А В А X I I I ~ С П А С И Т Е Л К А Т А

                               Глава XIII

                            

                              Спасителката       

                           

Абена  излезе от колибата си и пое към мястото,където  бе намерила мъжът.Той стоеше неподвижно в студените води.Ръцете му бяха завързани с дебели въжета.Дивачката  протегна ръка да отпусне въжетата, сграбчвайки мъжа за ризата, когато той започна да й се изплъзва.

Помисли да извика Тау, но не беше по възможностите й да го накара да я чуе, дори и да й обърне достатъчно внимание, за да разбере, че тя се нуждае от него. Имаше само едно нещо, което можеше да се направи, въпреки че то щеше да причини на мъжа, когото беше спасила, още белези и да задълбочи нараняванията, които може би имаше. Явно, той не можеше да остане там, където беше. Кожата му вече бе ледена от студената вода, а и самата тя започваше да трепери.

Хвана едната му ръка, извади я от водата, после, отпускайки ризата, взе и другата и ги издърпа нагоре. Хвана го здраво за китките. Един-два пъти го натисна надолу във водата, потопявайки го до брадичката, за да изпробва тежестта му, като усещаше как водата го избутва отново нагоре. После си пое дълбоко дъх, стисна зъби и дръпна с все сила.

Човекът излезе от водата до мишниците.Тя бързо се наведе и го сграбчи, премествайки тежестта си назад с изпънати ръце и задиша дълбоко и учестено.

Той се беше закачил за нещо — копче, или може би издутина от часовник в джоба. Тя направи ново огромно усилие. И пак, и пак… Той изплуваше нагоре, докато реката бавно и неохотно се отказваше от него. Най-после успя. Гърдите му бяха над водата. Бързо, преди да се е плъзнал обратно, тя застана на колене и се пресегна да хване единия му крак, издърпвайки коляното му към брегът. Сега вече беше по-лесно. Тя стана, хвана го за ръцете и задърпа назад. Босите й крака се хлъзнаха по малките камъни .

Остана да лежи неподвижна.Гърдите й се повдигаха и спускаха, докато тя се мъчеше да си поеме дъх. Загледа се нагоре към звездите, които лудо се люлееха над нея. Те танцуваха, после танцът им стана по-бавен.

Главата на мъжа лежеше между краката й, едната му ръка почиваше върху мястото, където се съединяваха бедрата й. Тя се извърна, измъкна се изпод него и изруга през зъби, като използваше изрази, чието значение едва ли знаеше, но беше чула от "Белите". Това й помогна да почувства облекчение. Не си струваше труда, особено след като имаше малка надежда за награда, тъй като живият мъж щеше да си вземе ризата. Нито пък имаше начин да се разбере дали той заслужава усилието й.Раздразнението й даде сили да го извлече до храстите. Като го остави насред тях, тя отиде да събере клонки и запали огън.След това отново избяга в мрака.Като се върна,носеше кокосов орех и няколко банана. Пусна всичко на пода до мъжа и коленичи до него.

Тя сбърчи вежди. Хвана го за брадичката и го обърна към светлината. Дъхът й спря в гърлото.

Тъмна коса,прошарена набола брада.С леко набърчено чело.Прав нос.Абена изучаваше чертите на лицето му с любопитни очи.

Вниманието към мъжа, лежащ край огънят, бе още по засилено.Изглеждаше  джентълмен от благородна фамилия.

Красив и представителен, с рамене на фехтувач и изисканост на някой от висшата класа, той беше станал любимец за очите на дивата жена.Мъжът  кървеше.

Абена се опомни. Гледката на червеникавата вода, която се стичаше от косата му я подсети за това, което трябваше да направи. Тя прегледа главата му, нежно прокарвайки пръсти през мокрите, объркани вълни на разкошната му коса. Забеляза голяма подутина над лявото ухо. Кожата беше разкъсана и оттам се стичаше кръв, но черепът отдолу изглеждаше незасегнат. Лицето му обаче, все още се сивееше, а около устата имаше бяла линия.Причината бързо беше открита.Или си беше създал врагове от пристигането си на островът, или се беше погрешно отклонил в нечия чужда изследователска колония, за което бе наръган с нож. Раната беше грозен резултат от ужасен удар. Явно острието е било точно насочено, но се беше счупило, срещайки реброто и все още стърчеше забито в костта. Красавицата направи тампон от един от парцалите. Придърпа странникът към себе си, като го обърна настрана. С тампона в едната ръка тя здраво хвана счупената стърчаща горна част на острието, нагласи ръката си и дръпна. Раненият  трепна и от устните му се отрони стон. Около острието бликна кръв, но то остана да стърчи упорито в ребрената кост, която го държеше. Тя взе друг парцал, притискайки го здраво около острието, за да спре кръвотечението. Натисна силно и дръпна още веднъж.

острото парче излезе. Абена се олюля назад от внезапността на освобождаването му. Тя не се спря, а се просна, обръщайки се на една страна, докато мъжът внезапно се изви, подпрян на лакът и се хвърли към нея. Дъхът й изскочи наведнъж, когато той я прикова с тежестта си върху грубата почва. Една твърда ръка хвана китката й, стисна костите така, че червеното острие падна от безчувствените й пръсти. Преди да може да извика, преди да успее да протестира, твърдият ръб на ръката му се намери на гърлото й, прекъсвайки достъпа на въздух и предизвика ярки проблясъци от болка зад очите й.

— Дива красавице — каза мъжът с напрегнат глас, а дишането му беше твърде контролирано, като че ли премерено заради болката, която причиняваше.

— Бихте ли опитали отново?

Абена го гледаше зяпнала от удивление. Той беше в безсъзнание, знаеше това.Как стана така, че изведнъж се оказа с толкова ясно съзнание, толкова опасен? Последното безпогрешно се четеше на лицето му, светеше в ледените му сиви очи, ясно се разкриваше в здраво стиснатите му чисто изваяни устни. Тя почувства студенина, безпокойство и гняв.В съзнанието му проблесна изненада, когато разпозна гняв в напрегнатия й глас, гняв, който караше лицето й да пламне разгорещено и видя неподправеното възмущение, което изпращаше огнени искри в дълбоките й черни очи. Странната мъгла сякаш се отдръпна от мозъка му и той осъзна, че е не само полугол, но и мокър до кости. От косата му капеше вода и мокреше тялото й. Тя създаваше твърде интересен ефект върху хълмчето на гърдите й, който той не беше в състояние да оцени по достойнство. И нещо горещо, което подозираше, че е собствената му кръв, се стичаше по гръдния му кош, напоявайки колана на панталона.За миг мъжът се опомни и притисна главата си към тялото й.

Главата му беше толкова тежка… Остави я да се отпусне, докато се намери на меката, още топла възглавница на гърдите й. Тонът му беше спокоен и много уморен, когато каза:

— Изглежда съм сгрешил. Предлагам ти моите… най-разкаяни…

Той не довърши, но на Абена й се стори, че чувства как устните му се движат по нея, изказват извинения. Тя за миг остана неподвижна, колебаейки се между съжаление и яд, възхищение, разочарование, унижение и нещо, което беше свързано с чисто мъжката сила, която беше почувствала в него в краткия момент, когато той я държеше в своя власт.С вик от смесено чувство на уплаха и отвращение, тя го отмести от себе си и скочи настрана.Дивачката закрачи нервно около него.Самата тя не знаеше какво да прави с този непознат.Искаше да го заведе в племеното,но Тау не би се поколебал да сложи край на живота му.

-Ти ..оставаш  тук! -каза тя несигурно.

-Чакай! И така ще ме оставиш! Моля те .. спри! Съжалявам! Не исках да те нараня!

Абена закрачи напред и тръгна да се изкачва по скалите.

-Нима човек спасява някого и го оставя в ръцете на съдбата!? Та аз съм безпомощен! Това е като.... като да спасиш новородено от хищник и да го изоставиш!

За момент дивачката се сети как Тау бе спасил Мхамба-малката зебра от големите зверове.Тя спря да изкачва грубата скална повърност.

-Ще се върна пак... -обеща му  и продължи да се катери.Корпусът на мъжът се просна назад и той въздъхна.

На следващата сутрин Абена отиде на лов. Причините за това бяха много. От една страна се налагаше да попълни запасите в племето, пък и раненият мъж показваше, че е способен да оцени усилията й. Но най-вече имаше нужда да избяга за час-два от селото.

Тя почти не го беше напускала, откакто измъкна странникът от реката. Това, обаче, не беше главната причина. След срещата с чаровният клетник, тя беше станала особено чувствителна в присъствието му. Усещаше погледа му при всяка своя стъпка и това не можеше да бъде избегнато. Може и да беше плод на въображението й, но погледът в очите му беше преценяващ, нетърпелив, като че ли нямаше търпение да я обладае. Движенията й ставаха все по-непохватни, сякаш бе загубила способността си свободно да се ориентира. Тя внезапно усети, че не знае какво да каже, почувства се глупава. Нещо повече — тази сутрин забеляза, че се изчервява, когато очите му срещнат нейните. Това не й харесваше никак.Нима това бе Абена- дивачката войн,която можеше да прекърши вратът на който и да е било? Държанието й се промени коренно и от жена-войн,тя се превърна в истинско цвете.Започна да обръща повече внимание на видът си и това праваше впечатление и на хората от селото.

Погледът на Тау зорко я наблюдаваше,когато тя  се прибра обратно в  племето. Следобедът беше облачен, със студен вятър. Шумът на вятъра в дърветата покрай пътя приличаше на уморени въздишки, а клоните бяха отрупани с папагали, които се закачаха и цвърчаха, падаха към земята и отново се издигаха, наподобявайки на водовъртеж от листа.

Над главите им се чуваха и ужасните крясъци на лешояди, размахвайки криле в разкъсана фигура.

Замислена,тя  погледна водачът до себе си.

— Мислил ли си някога, да напуснеш племето  и да заживееш самостоятелно..?-попита го тя несигурно.

Когато чу този въпрос,Тау й  отправи недоверчив поглед.

— Защо трябва да го правя?

— Ами ..ти си вече голям.На възраст..не ме разбирай погрешно...трябва да създаваш семейство и ... можеш да бъдеш самостоятелен мъж и да правиш каквото искаш? — Никога ли не ти се е приисквало да  намериш някой като теб и да заминеш? Да започнеш нещо ново...неизживяно...?Да продължиш поколението си?

— Абена..? От къде толкова въпроси?Защо ми ги задаваш?

— Къща, земя, жена...деца...щастливо бъдеще.-тя шареше с очи нервно.

— Говорили сме по този въпрос. И то не веднъж.Имах шанса да замина,но разбрах,че съм нужен тук.Тук е всичко семейството,приятелите..… не знам. Харесва ми да помагам на всички тук.Заживяхме отново нормално. Да създадеш семейство  означава да им дадеш всичко, да се грижиш за тях, красиво е ..но засега ..така е по добре.- пое дълбоко дъх.

— Мислиш ли, че ще имаш втори шанс за да заминеш и да заживеш друг живот?— тогава той вдигна рамене, а тонът му стана замислен.

— Самият живот е опасност. Единственият ни избор е коя възможност да приемем.

Ясно беше, че той не споделя нейната идея.

- Нямам намерeние да отваряме тази тема повече.Миналото остава назад..-отвърна й той.

Последва дълга пауза,след което Абена  не каза нищо повече по този въпрос, а го заразпитва за новите колиби,които строеше за братята и сестрите си — сигурен начин да отвлече вниманието му.

В съзнанието на дивачката идваше нова цел,тя искаше да опознае все повече и повече новият странник. Нямаше желание да живее в тази растителност. Писнало й бе от всякакви горили и орангутани, диви прасета,които непрекъснато навлизаха в селото за да си изпросят храна.Беше луда да вярва, че може да премине през всичко това, да изпитва съдбата си. Какво беше лошо в начина й на живот? Нямаше ли покрив над главата, достатъчно храна, разумни и загрижени хора до себе си, с които да бъде щастлива? Какво, че някои  я държат изкъсо? Това беше проява на обич. Да роптае срещу това беше черна неблагодарност. Да  рискува  свободата си заради любов, можеше да се окаже глупаво.О, но тя се бе уморила да бъде жената войн в племето, омръзнало й бе да живее като боец. В живота имаше повече от лов и скачане по дърветата!

Имаше неща, които искаше да върши, идеи, които искаше да преследва. В нея имаше чувства, които копнееха да намерят осъществяване, да бъдат споделени. За всичко си имаше време, и нейното време беше настъпило.Девственост. Какво бреме е тя за жените. Защо не можеше да са като мъжете — да могат да навлизат в страстта без болка и доказателства? Защо едно мъничко, тънко късче плът трябва да има такова значение? То не значеше нищо, освен, разбира се, да позволи на мъжете да установят своето бащинство чрез очевиден знак за това, че жената е за първи път с мъж.Не че на този факт се обръщаше голямо внимание в племето. Момичетата, които се родиха по късно — не бяха готови да създадът поколение.Единствено тя и Тау бяха без създадено семейство.От време на време останалите диваци й подшушваха,че трябва го впечатли и да стане негова жена,която да го слуша и обича. Възможността, че може да забременее, не тревожеше Абена. Такива неща се случваха, да, а дали този странен мъж би могъл да се грижи за нея както тя би искала? Мъж, с когото да бъде постоянно интимна. Един физически контакт щеше да е достатъчен за нейната цел и едва ли щеше да доведе до такъв краен резултат.

Вождът вече се бе прибрал в колибата си .Тя изчака всеки един дивак да заспи и да се отправи при притежателя на сърцето й. Тихо и кротко мина покрай всички колиби,прескочи портите и хукна в хладната нощ.Няколко макаци я изплашиха, Абена им се сопна, както правеше обикновено, после продължи напред. Минаха още няколко минути в катерене, прескачане и бягане. Най-после настъпи сред големите скални образувания.Водата течеше тихо под крайниците й.Тя се опита да му даде някакъв знак,че слиза при него,но не успя да  го съзре в мракът.Когато стъпна на грубият каменист бряг-дишането й стана дълбоко и звучно.

Нямаше представа дали клетникът бе заспал или вече не е изяден от някой хищник — откъм него не се чуваше никакъв шум. Трудността беше да се промъкне незабележимо докато го търсеше .

- Хей...тук ли си ? ..-шептеше  тя.

.Когато се обърна, чу шумоленето в храстите от движението на мъжът.

- Ти се върна... –отвърна той. –Не,че се съмнявах,но... кажи ми красавице.Как се казваш?Не може да нямаш име.

Наистина ли чу думата “красавице” ?! Нима това се случваше.Дивачката изгуби ума и дума и сведе поглед с лека усмивка.Устните и потрепериха.Пръстите му докоснаха рамото й. Беше топло и гладко. Дъхът й спря в гърлото, тя усети, че се задавя.

- А...А.. - за миг загуби дар слово.

— Абена.. — прошепна  тя, после въздъхна.

Този звук я отпусна.

— Красиво име..точно като притежателката му.-след това той направи тържествен жест и се представи:

- Казвам се Томас Рокбърт,но ти можеш да ми казваш просто Том.-усмихна й се чаровно.Мъжът едва се държеше на краката си,но вече се чувстваше по -добре.

— Предположих, че си размислила и няма да се върнеш...

— Не. Не съм..Том.-отвърна тя.

— Трепериш. Студено ли ти е?

Тя не беше усетила треперенето на пръстите си, което пробягваше и по ръцете й и стигаше до сърцето. То нямаше нищо общо с хладния въздух, въпреки че беше невъзможно да го признае.

— Може би … малко.

— Тогава позволи ми да те стопля.

Той взе китките й в ръце и я придърпа долу до себе си. Отначало тя усети съпротивление в мускулите си, но когато усети топлата прегръдка се отпусна. Прегръдката му беше толкова топла, толкова сигурна! В нея имаше безопасност и уют.Нуждаеше се от тях, за да предотврати напрежението, когато Томас докосна плитката, преметната през рамото й, поемайки топлата й копринена тежест в ръка. Той намери въженцето, с което беше вързана и я освободи, после прокара пръстите си през меките, преплетени коси, разпростирайки ги върху извивката на рамото й и по гърба.Тя беше толкова красива,чувстваше се женствена в ръцете му.Емоциите надделяха и няколко сълзи се плъзнаха по шоколадовите бузи.

- Ей,ей! Не така! Защо плачеш?-изтриваше  сълзите й.

- Никой...до сега ..не се е държал с мен така...-призна му най-откровено тя.

Ароматът, който се разнесе от косите й напомни уханието на тропически цветя.Том го вдъхна, притискайки я до себе си. Невероятното покорство на жената, която държеше, беше дар, който той не заслужаваше. Знаеше го добре, но нямаше сили да откаже. Опасността от приемането му беше голяма — той пределно ясно съзнаваше че е от мъжете, стоящи от другата страна на завесата — но от това ставаше още по-сладко. Не, не трябва, не може да се съпротивлява, но Бог му е свидетел, тя няма да загуби от това. Последните няколко жестоки месеци в долният свят можеха и да го напуснат. Дългите часове, прекарани в каменните килий,които миришеха на смрад  и часовете,когато го измъчваха-сега всичко това можеше да забрави. Усещаше горещата плът на дивачката и искаше да разкъса кожената препаска и горнище и да я обладае.Там долу насред тихият бряг.А това, което щеше да дойде после, той не искаше да мисли. Всичко щеше да се оправи от само себе си, той беше сигурен.

Тя беше готова,поне така  мислеше - да не устои на тръпката заради страстта, която щеше да получи в замяна. Но се оказа неподготвена за бавно надигащото се в нея любопитство и разгръщащото си чувство на очакване.

Странно, но гърдите й, притиснати до гърдите на Томас бяха твърди, настръхнали и усещаше как мускулите на корема й леко се присвиват във възбуден спазъм, когато тялото й се прилепи до неговото. Кръвта във вените й все повече забързваше. Усещаше грубата кожа  на горнището си като  дразнещо препятствие. С чувство, каквото не знаеше, че притежава, тя усети сдържаността, която той си налага заради нея и му беше благодарна за това, докато в същото време по някакъв странен начин се усети освободена от задръжки.

Абена погледна нагоре, опитвайки се да види мъжа, който я държеше в тъмнината. Можеше да различи не повече от неясните очертания на главата му. Стисна клепачи и вдигна ръка, прокарвайки пръсти по рамото му до силната извивка на врата. Докосна линията на челюстта и твърдостта на леката брада, набола по бузата му, после прокара пръсти по изваяните му устни, проследявайки гладката им, но стегната повърхност. Той не се нуждаеше от повече и наведе своите устни към нейните.

Устата  му беше топла в хладината на нощта, докосването беше невероятно нежно и все пак изпрати тръпка по нервите й, която тя усети дълбоко в тялото си. Дъхът заседна в гърлото й и тя позволи на устните си да се прилепят до неговите, обладана изцяло от усещането, когато натискът се усили. Устните му леко се разтвориха и тя усети върха на езика му в деликатна игра. Остави се сляпо да я води, възбудена от сладостта, леката грапавина, прокрадващото се проникване, докато вътре в нея покълваше странно вълнение.

Удоволствието й щеше да е още по-голямо, ако не бяха чули в близост километър по течението  на реката силен рев.

Прекъснати и  ядосани от случващото се по надолу по течението,двамата решиха да спрат.

- Какво беше това? – попита той.

Ревът наподобяваше  агония в нечие сърце.

- Не е важно. Някое ранено животно...-отвърна тя.Нямаше търпение да усети вкусът на устните му отново.

- Не ми звучи като животно..-отдръпна се той и се скри в близките храсти.Тогава Абена разбра,че е изпуснала момента си и ядосана се запъти надолу по брега.

- Чакай! Вземи това! ..-подхвърли и малко ножче,което беше направил от острието.Тя отправи нервен поглед към другарят си и продължи напред.Точно сега никой не би искал да се изпречи на пътя й.Умеейки да  прави примки от лияни,които задушаваха мигновенно жертвата,Абена познаваше отлично изкуствата на ловът.Преметна се през няколко дървета и съзря.Един човек и няколко от създанията,които напоследък все повече срещаше.Тялото му беше мокро и   лежеше на една скала.Едва потрепваше.Тогава един от странниците се приближи до него.Постави малка кутийка върху главата му.От ефекта на малкият предмет цялото тяло започна да се гърчи.Абена  остана без дъх.Мъжът крещеше от болки,но  знаеше-колкото и да крещи,че краят му е ясен.След няколко минути,агонията го напусна.Няколко дълги пръста започваха да бутат главата. Подобен изблик на смях утекна от тях.Изглежда,че се забавляваха с това.Накрая го хвърлиха в студената река и изчезнаха.

След тази потресаваща случка в съзнанието на Абена бе изчезнало предният прекрасен момент.Тя трябваше да  съобщи на вожда за случващото се.

- Какво се случи? Какво беше там? –попита я Томас.

- Аз.. трябва да се връщам..Не издавай шум.Ще дойда пак! –прошепна тя и  отправи към селото.

      

       -Не си тръгвай,моля те! Остани с мен! –молеше я  той.

Красавицата не можа да се сдържи да не  го целуне.Плътните й устни докосваха бледите,а след това го остави.

- Скрий се! Пази се моля те! Ще се върна възможно най-скоро!-

На път за селото,Аби се мъчеше как да подходи към Тау.Не искаше да разбира за раненият любим,затова трябваше да направи най-доброто решение.Беше объркана.Ако вождът разбереше за Томас Рокбърт-смъртта му бе сигурна.Тя спря за момент,поогледа се наоколо.Реши да не споделя на Тау за ужасната случка на реката.Нищо нямаше значение.В главата й се въртеше образът на крадец-взел сърцето й.Тя искаше само щастие и любов.Любов,която търсеше през целият си живот.Да бъде желана и обичана.

Ниско над главата й  изтрещя гръмотевица. Тя се стресна и побърза към раненият .Вятър свиреше над огромните дървета, клоните танцуваха. Когато отново  се върна до мястото  -тя  дълго се вглежда в тъмнината, без да може да се ориентира.

- Том! Аз съм ... ! Къде си? –търсеше го тя .

- Ето ме! Кажи ми какво се случи ? – Рокбърт отлично знаеше за рептилите от  долният свят ,но все пак прояви интерес.

- Бяха няколко  хиени...нищо особено.- излъга го тя и се сгуши в обятията му.Мъжът я докосваше нежно.Изучаваше извивките на дивото тяло.В мисълта му изгряваше въпросът- дали тази жена е неопетнена? Чиста..? –Когато продължаваше да я целува по извивките на шията й-той разбра,че е така.Всичко това й бе за първи път.Тя се отпусна и се отдаде на усещането.Томас не издържа и я пое в ръцете си.Премести я към сухата трева,където все повече и повече искаше да я обладае.Той опита нежната линия на устните й и прокара върха на езика си по зъбите й, докосна ъгълчетата на устата и проследи чувственото очертание. Целуна брадичката й и  проследи обърканите извивки на ухото.

Толкова омайващи бяха  докосванията му,че тя едва ли разбра кога е развързал здраво стегнатото й горнище, кога е смъкнал едната презрамка  от рамото й  и сложил ръката си върху нежно изпъкналата  гърда. Тя издаде беззвучна въздишка и дишането й се ускори.

 Той смъкна коженото горище  надолу и дъхът му премина върху напрегнатото, нежно връхче на гръдта й, карайки я да се стяга, преди да я вземе в горещото привличане на устата си.

Желанието нахлу в нея, закръжа във вените, нагорещи кожата й и се намести с болезнена уязвимост в долната част на тялото й. Лек вик се надигна в гърлото й. Това беше нещо магическо, нещо разрушително!Не  искаше да спре това, да върне нещата както си бяха преди. Тя покри с ръце гърба му, избягвайки превръзката и беше изумена от играта на мускулите под кожата  и изгарянето на устните му във вдлъбнатината между гърдите й. Премести се, позволявайки му да смъкне дрехата още и да проследи смъкването нежно с уста и език.

Безсилна в прегръдките на екстаза, Абена се измъчваше от тихите звуци, напрегнатото дишане, мекото шумолене на зелената трева  и чувството за отлитащото време. И все пак не можеше да отрече вихрения натиск, който се надигаше в нея, неотложната нужда, която се бе притаила и чакаше.

Яркият възторг нахлу така стремително и внезапно в нея, че тя се изви с вик в гърлото, а ръцете й се вкопчиха в раменете му. Той бързо събу панталона и се отпусна между бедрата й. Навлизането му - горещо и продължително - донесе мигновена, изгаряща болка, която премина, като по чудо, когато той притисна по-дълбоко.Удоволствието бе толкова голямо за Абена,че  искаше всичко да спре и да се наслаждава на момента отново и отново.

Той се движеше над нея с премерена сила и тя се притисна към него. Заедно в тъмнината,притискани и разделяни, те се напрягаха да посрещнат неописуемото великолепие, което очакваха. То гореше в тях - светлина, която съзижда или разрушава, покорява или предлага редкия дар на милостта и толкова блестяща, че само времето можеше да разкрие разликата.

Останалата част от нощта потъна в любовта.Желанието на дивачката се сбъдна.

А на сутринта вятърът бе преминал.

Абена се събуди,а Том лежеше зад нея. Ръката му бе отпусната върху гърдите й. Тя чувстваше изпъкналите мускули на краката му и грапавината на космите до голото си тяло. Приятната му топлина я обгръщаше,въпреки че все още  въздухът беше хладен.Не беше за вярване,че е прекарала по-голямата част от нощта, лежейки толкова близо до него, в ръцете му. Дори сега не й се искаше да помръдне, въпреки че мускулите й се бяха стегнали и имаше нужда да се протегне. Не че й харесваше положението, не, просто не искаше да събуди любимият  в този момент. Трябваше първо да се справи със себе си, да подготви защитата си и да реши как ще се държи с него занапред.Моментът щеше да настъпи,когато трябваше да го представи пред всички останали. Щом като загубената девственост трябваше да убеди диваците да й дадат повече права, то те трябваше да научат, че тя не е непокътната.Трудността да се направи това изведнъж й се видя огромна.

Това нямаше да им хареса особено на Тау . Пък и как щеше да намери думи да съобщи за новото си положение. Не се страхуваше от вожда - не за себе си - той никога не я бе  наказвал, никога не бе вдигал ръка към нея. Тя осъзна, че неговото огорчение и разочарование е това, което я ужасява.

А как щеше да постъпи с Томас? Тези мисли през цялото време се въртяха в главата й, но все пак не беше помислила, че тя ще бъде отговорна за това, което щеше да му се случи. Точно сега той не можеше да се защити. Беше й неприятно  да знае, че той щеше  да бъде беззащитен срещу диваците .Той вече не спеше. Не беше сигурна как го разбра - не беше помръднал, не беше издал звук. И все пак тя можеше да се закълне, че лежи нащрек и съсредоточен. Още мислеше за това, когато една гръмотевица преряза небето над  реката.

Тя погледна  нагоре и видя сивите облаци,които бавно се движеха над тях.Искаше й се да остане завинаги в топлите му обятия,но трябваше да му осигури храна.Затова стана,облече се и  когато го целуна му прошепна-

“Ти си моят мъж сега. “ Томас й се усмихна и  целуна. Абена бе добре възпитана и знаеше какво предстои след тези действия.Единствената й мисъл бе как ще каже на останалите  за него.След няколко часа,тя се върна при него с две малки прасенца и плодове.Напали огън и ги сложи да се пекът.

- Ти си великолепна! Моята спасителка..-ласкаеше я Том.Тя се изчервяваше след тези думи и с любовен поглед му благодареше.

- Трябва да се върна в селото. Ще се върна привечер! Храната ще ти стигне.

- Пази се! Аз ще бъда тук и ще те чакам!- обеща й Том.

Абена летеше от щастие. Нещо се бе пробудило в девойката. Силата на любовта биеше силно в женското сърце.