Търсачите
Щом се разсъмна достатъчно, та да може да се огледа цялата местност, командир Рурк изпрати по трима войници в различни посоки, за да намерят пътеката за лагера на Елис.Този командир не падаше на нивото на Сър Гордън.Той излъчваше голяма почит.С прошарена коса,сбръчкано лице и сиви очи- изглеждаше с целеустремена осанка. Елис бе станала от леглото си и с нетърпение очакваше заповедта на командира. След няколко часа,войниците се завърнаха с добра новина и цялата експедиция тръгна сред гъстата джунгла.Докато вървяха,Рурк реши да получи повече информация от младата госпожица. Той истински желаеше да скрие вълнението си, но напрегнатите му нерви и привършващите сили му изневериха.
-Скъпа госпожице...ако ми позволите да ви задам няколко въпроса...- попита я той.-Как вашият чичо си е позволил да изостави такова прекрасно цвете в тази дива растителност?Този зелен ад веднага би ви погълнал.Как така успяхте да се справите сама?Екипът на Сър Гордън не беше ли до вас?-командирът я нападаше с множество въпроси,така че Елис едва успяваше да му отговори.Самата тя не бе съвсем сигурна, дали би му споделила за вълшебните си преживявания с красивият дивак.
-Аз.. не знам от къде да започна ...Сър.
-Но моля ви! Наричайте ме само Рурк!-Възрастният мъж не криеше симпатийте си към нея.
- Бог наистина беше милостив към нас.-отвърна червенокосата госпожица. След тези думи,девойката сведе поглед. Искаше й се да му зададе един единствен въпрос, но той би изглеждал толкова глупав на фона на ужасните страдания, понесени от времето, когато тя седеше щастлива в компанията на онова красиво-диво същество, когато ядеше от горските плодове и го гледаше с влюбени очи.
-Това е съвсем така..-Рурк разбра,че не би могъл да извлече повече информация и престана с въпросите си.Той се интересуваше най- вече от легендата за лунните перли.Целта му беше да открие тези природни богатства и да стане много богат.Когато наближиха изоставеният лагер,Рурк остави няколко екипа там,а останалите щяха да вървят с него. -Мила Елис! Настоявам да останете тук! Екипите ми ще ви обслужат с всички нужди.Ще преустроят цялата обстановка,така че да се чувствате като у дома си.
-О не! Не възнамерявам да остана повече тук! Идвам с вас! Не искам да бездейсвтам и да тръпна в очакване!Решена съм! Потегляме заедно.. Мъжът харесваше решителността й и бе убеден в думите й. -Възхищавам се на смелостта ви.Рядко срещам жени като вас.Ако трябва да бъдем честни ..ще бъдете в още по- голяма безопасност с мен..от колкото с тези двадесет неудачника!-усмихна й се командира.
На другата сутрин екипажът на Рурк замина със спасителната експедиция да търси Сър Гордън. Сега отрядът се състоеше от четири моряци, трима офицери и двама лекари. Имаха и провизии за две седмици. Това беше твърде решителен отряд,по-скоро наказателен, отколкото спасителен. Беше само около два часът, когато спряха да си починат в средата на едно сечище.Близо..на съвсем тридесет метра от тях бяха разхвърлени дрехи.Синя риза с окървавени петна висеше на един клон, а някакви разкъсани панталони бяха захвърлени на земята.След броени минути,целият екип стигна до мястото на сражението.
-Командире!-извика един войник.-Трябва да видите това!-не спираше да сочи с пушката си към раздърпаната риза.
-Какво по дяволите...тук е имало някой..Елис!Това да не би да са дрехите на чичо ви?
Объркана от ситуацията и цялата суматоха около нея,сърцето й биеше с всички сили и когато видя подобието на разпокъсаните останки -тя остана без думи.
-Ттова е ....тя беше на ..чичо..-Тя взе дрипавата дреха и дълго я загледа със замъглени от сълзи очи. После я притисна до устните си, зарови лице в ризата и заплака.
-Съжалявам толкова много мила моя..-успокояваше я Рурк.Изведнъж втори войник извика името на командира.Той стана и тръгна към него.
-Сър!Разкрихме нови следи от кръв.На няма и петдесет метра водят до някаква пещара.
-Пещера?!-като чу тази дума, мъжът подскочи от превъзбуда.Отлично знаеше,че в пещерите би могъл да открие от онези бляскави скъпоценни съкровища.
-Заведи ме дотам!Вие!-отправи команда към другата част от екипа си.-Вие останете с лейди Елис тук!.-след тази заповед с решителни крачки –командир Рурк се запъти към пещерата.
-Ето я сър! Тук свършват следите.-Пред тях стоеше огромен тъмен скален отвор.От повъхността му се стичаха малки струи вода,а по високите скали растяха дребни растения. Командирът поогледа внимателно цялата обстановка пред себе си.Скалната повърхност не изглеждаше толкова здрава.Напуканите скали изглеждаха така,че всеки един момент ще се срутят,но въпреки това той не прояви никакво съмнение и каза:
-Ще влезем вътре! Нищо не може да застане на пътя ми! Е, Сър Гордън...явно не си толкова смел колкото мен. Разочарован съм! ..-каза си командира и включи фенерчето си вкато влезна навътре в безната.Около тях бе пълно със сталактити и сталагмити.Мразът тук цареше и единственият звук бе от падащите капки от горната част на пещерата.Капитанът докосваше огромните обвивки и оглеждаше всичко около себе си.Една жена от екипа му изучаваше тези природни забележителности.
-Командире.Знаете ли,че сталагмитите се образуват от капките, които са наситени с калциев бикарбонат и падат от тавана на пещерата? Този калциев карбонат се отделя поради освобождаване на част от въглената киселина от разтвора.Водата ,която прониква в пещерите се разтваря с варовика и прави химическа реакция.
-Съвсем ви разбирам д-р Уайтс,но мисията ми тук не са сталагмитите..-сурово й отговори Рурк и продължи да оглежда предпазливо.Искаше да проникне във всяко кътче.Той знаеше,че тези лунни камъни се крият в най-тъмните части на пещерата.
-Сър!-повтори д-р Уайтс.-Мисля,че това,което открих ще ви заинтригува.Елате насам!
-Само не ми споделяйте отново научни теорий за....-когато очите му попаднаха на находката,командирът загуби ума и дума.
На един огромен сталагмит имаше малки кървави следи от кървави ръчички.Пръстите не наподобяваха на човешки и бяха само четири.Тогава мъжът накара докторката да измери малките отпечатъци и да ги прерисува.
-Какво може да е това...?Пръстите изглеждат някак си ....деформирани..съвсем не са от хомо-сапиенс.-питаше се д-р Уайтс.
-Това е всичко останало,но не и вашите хомо глупости.-Командирът се държеше крайно надменно към докторката.Демонстрираше всякак,че не цени работата й.-Над главите им тъмнееше едно по тъмно петно.Процепът в скалата бе твърде тесен за да се провре нормален човек.След пълно разучаване на пещерата,Рурк се увери,че наличието на лунни камъни в тази пещера е минимално.
-Всички обратно!Тук няма нищо...-тогава дръпна д-р Уайтс настрани и й каза.
-Искам анализ на тези отпечатъци!Възможно най-бързо докторе!Дори и да са от глупавите хомо....сапиенс.
Отношенията му бяха крайно нетърпими към нея,но все пак жената обеща,че ще изследва отпечатъците.Целият екип се отправяше към изхода,когато две светещи очи ги изпращаха от малкият процеп.
Елис не пускаше кървавата дреха от ръцете си и тихо вървеше заедно с останалата част от екипа.
-Ще се погрижим напълно за завръщането ви обратно!След три дни ще се прибереш с първият ни екип.–обеща й Рурк.
Горкото момиче беше толкова съсипано,че не чуваше думите му.
Чувство на самота витаеше из цялата местност,а тя неусетно се предаде на цялата група,която се отправи към лагерът.Докато Елис стоеше пред прага на стаята си, потънала в мислите си, командирът влезе в къщата.Тя влезна след него и видя, че в нея сега има много повече неща, отколкото преди.Неща от родната й земя — походна кухня, съдове, пушка и много патрони, одеяла, консерви, два стола, койка, няколко вестници и книги, повечето френски.Момичето твърде силно желаеше отново да види дивото момче.Искаше да му напише нови писма и да се сбогува с него. Приближи се до масата, и видя отгоре две празни бележки, тя ги взе и помоли командира да излезе от покоите й.Когато остана сама,тя седна на стола и се залови с писмата.
Проблемът беше,че не знаеше къде да намери горският човек. Джунглата за нея изглеждаше като един огромен растителен лабиринт.Тя знаеше,че дивакът нямаше да стъпи повече в лагера.В мислите й се въртеше единствено свирепият му образ-готов на всичко за да й осигури безопасност.Тау – първият мъж в живота й.Само три букви,а когато изричаше името му- безбройни емоции бушуваха в нея. Едва го бе срещнала,а сега трябваше да му каже -сбогом.Искаше й се да сподели емоциите си с някого,но нямаше с кого.За момент помисли и след това грабна още един лист и започна да пише:
“Пътуването до тук отне един от най-скъпите мъже в живота ми.Тази буйна и гъста растителност ме предразположи към чудно спокойствие и бих искала да остана тук завинаги!
Никога не бях очаквала,че нещо би ме привлякло толкова...колкото природата и...един мъж.Как е възможно,накъдето и да погледна виждам него-неговият лик.В погледът му има толкова много мистика и магнетизъм,че всеки път като го видя.. и просто...не мога да опиша как се чувствам.Не бях си представила,че в този рай има хора –живеещи в мир,незнаещи за съществуването на човешката цивилиция,докато ние си блъскаме главите в засиленото ежедневие и се справяме с делнични проблеми.Живеем нормален-забързан живот и нямаме представа какво изпускаме през останалата част от времето.Ние не сме
свободни,племената тук са свободни и открити.С голямо удоволствие бих останала поне още малко за да опозная традициите им.Но нека не бъда лакома..все пак се радвам,че съдбата ми даде тази възможност да се откъсна от нормалният живот и да се запозная с дивото.Не бих могла да забравя..влюбена съм ...в този рай и дивият мъж.”
Денят беше твърде тежък за всички търсачи,а най-тежко бе за горката Елис.Сега тя беше съвсем сама и единственото важно нещо бе да срещне отново този млад дивак.Скръбта бе навестила сърцето й. Тя не знаеше какво я очаква,когато попадне отново в цивилизацията.Непрекъснатата музика на джунглата — шумоленето на листата, жуженето на насекомите, гласовете на птиците и маймуните - я унасяше с ласкав, приспивен шепот.Най-после красавицата потъна в спокоен сън и се събуди чак след пладне.След събуждането си пак изпита странното чувство на пълно объркване, което този път обаче премина значително по-бързо, и като погледна през прозореца на стаичката си, видя един човек, застанал отвън.Командир Рурк не отделяше поглед от нея и с лек жест я поздрави. Мъжът забеляза, че тя не отговори на неговия поздрав, но не почувства никакви опасения от това. Все пак беше преживяла толкова много. Сега не беше време да й дотяга със своята личност.
-Др-Уайтс! Как вървят изследванията ви от пещерата?
-Не съм сигурна,че бихте искали да се запознаете с тях,Сър. По скоро ..не бихте искали да повярвате на това.-с объркан тон жената се опитваше да се обоснове.
-Моля ви ..накарайте ме да повярвам.Целият съм в слух. За момент Д-р Уайтс се огледа и най-предпазливо го покани в стаята си.Изглежда,че не искаше да споделя всичко с екипите.
-Сър..нека приемем,че .... не сме единствени.
-Какво искате да кажете с това? Разбира се,че не сме! Целият екип..
-Не..Сър.Исках да кажа,че тук преобладава друг вид.Вид,който се смята за изчезнал.Дори повечето професори и археолози биха декларирали,че това,което намерихме е измама..
-Д-р Уа...-за момент жената го прекъсна и му предложи да седне.
-Моля ви.Нека ви обясня всичко! Изглежда,че този остров се е сформирал в най- ранните етапи на епохата! Тук не обитават хора,а нещо повече.Някои от животинските видове тук са еволюирали в хуманоидни същества!-Когато слушаше всичко това –командирът я гледаше с подигравателна усмивка и с голямо нетърпение очакваше да завърши лекцията си.Тези същества се водят едни от най-древните..още от ерата на динозаврите.Моля ви нека ви докажа.В изображенията на това подобие на човешка ръка се включва и лека ципа.Ето погледнете тук.Пръстите са им по дълги и големи,нямат пет като нас,но сензорите за чувствителност са на много по високо ниво от човешките.Знам какво си мислите в момента.По този начин мислят и
останалите скептици.Дори и да ги открием и вземем такъв индивид в Ню-Йорк – много от хората биха казали, че това е някаква измама.
-Добре ви разбирам,Д-р Уайтс.И това,което ще ви кажа може би ще ви учуди.Да,вярвам ви!Мислите ли,че след дългата ми практика във военната академия не сме се срещали с подобни случаи? И все пак .. дори и тук да има нещо като вашите ―гущери‖ – не искам тази тема да излиза от тази стая.Забравете за следите...забравете за пещерата...А сега ще се заема с този така наречен ваш ―доклад‖ – Рурк взе материалите й в себе си.Погледът на жената говореше само едно- тя никога повече няма да открие нещо подобно в живота си.Рурк се запъти към входа на вратата и с жест за довиждане й напомни:
-Все пак знаете за какво сме тук..нали така ,докторе? Вие сте умна жена и не мисля,че ще е нужно за да ви напомням.В знак на съгласие-жената сведе глава към земята.
Командирът не издържа от издрънканите глупости на д-р Уайтс и свика всички екипи в главната кабина.Той повдигна въпроса, който вълнуваше всеки един. Заговори със сериозен глас на една публика, която също беше сериозна.Сред огромната навалица се присъедини и Елис.Тя нямаше ни най-малка представа какво ще чуе в следващите минути.Единственото от което се вълнуваше бе дали ще срещне отново онова диво създание.
-Напомням на всички вас за какво сме тук! В тази смрадлива дивотия!..Но преди да започна със своята реч-бих искал да дам думата на някои от вас!-когато говореше на всички,Рурк не спираше да гледа клетата лекарка.
-Сър..Ако ми позволите..-извика един мъж.-Нашата мисия е да изтеглим всички ресурси от островът,но главната цел са лунните камъни и подземният древен свят Валион.По легендата на картите пише,че точно в проходите за Валион се намират лунните съкровища.Елис остана вкаменена.Тя не си бе и представяла,че всичките тези екипи планират високо откритие за цялото човечество.Командирът одобрително направи крайно заключение след което отпрати всички екипи обратно.Малцина бяха запознати с легендата за подземните градове и земите ― В А Л И О Н‖ .В тези подземия се държали най-великите тайни за човечеството и всичко останало.Младото момиче не успя да разбере много от кратката презентация на войника и закрещя към Рурк.
-Как можахте!?- объркана и ядосана,Елис не спираше да протестира.
-Скъпо дете,след няма и два дни си заминавате.Не беше нужно да ставате свидетел на този съвет.Смятам с това да приключа.Момичето се опита да защити мнението си,но така и не успя и излезе от стаята.
-Госпожице!-извика един млад войник.
-Остави я. Никъде не може да отиде. Ще се върне.-каза Рурк.
Момичето беше в шок.Не знаеше как да предизвика вниманието на Тау,а при мисълта,че времето й изтича-това я убиваше.Взе бележките си и се втурна в огромната растителност.Вече нямаше какво да изгуби,освен доверието на дивият си приятел.С огромни крачки,почти тичайки в
обширната зеленина като късаше наоколо огромните храсти,опитваше се да привлече колкото се може повече внимание.Ако изпадаше в беда,тя бе сигурна,че ще срещне своя спасител. На разстояние от няколко метра момичето почти се изгуби, едва се очертаваше силуета й. Ако разстоянието беше по-голямо, тя напълно се скриваше в меката, бяложълтеникава мъгла. - Ах, проклета мъгла! -продума Елис закашляйки се. Тя едва можеше да говори от вълнение. Цялото й същество се намираше в очакване и очите й нито минута не се отклоняваха от заобикалящата я обстановка.
